Travel

Носталгия

„I must be a mermaid, Rango. I have no fear of depths and a great fear of shallow living.“ Anais Nin

Били ли сте някога на място, където усещате, че сте у дома, дори да стъпвате там за пръв път през живота си? Точно това почувствах, когато преди четири години посетихме Измир. По онова време живеехме в Денизли, на около два часа и половина път с кола от там. Бяхме все още с много малки деца, което никога не ни е спирало да пътуваме и посещаваме места, където не е съвсем подходящо да се ходи с бебета, но за миг не сме допускали възможността да пропуснем дори и част от това, което може да се преживее на местата, където сме живяли досега. Сега си спомням с усмивка за тези неловки моменти, в които единият дундурка бебето в количката и едновременно обслужва двегодишното, докато другият успее да довърши и ястието, и питието си, преди да поеме щафетата. Или пък за почивките, на които след вечерята и детската дискотека, се отправяме към нощния бар, където децата заспиват отгоре ни, а ние се опитваме да не разсипем нещо върху тях, сърбайки в полулегнало положение от коктейлите си. Не бих разменила за нищо на света тези спомени.

Измир е разположен на брега на Егейско море и все си мисля, че любовта ми към него е силно повлияна от морския бриз, напомнящ ми на родния ми град Варна. Морето винаги носи нотка от типичните за бохемството романтика, загадъчност и безвремие, а Измир определено бих определила като бохемски рай. Независимо от това, че градът е трети по големина в Турция, по нищо не може да се усети напрежение във въздуха на този град, обитаван от близо пет милиона души. Трафикът е сравнително ненатоварен, дори не се доближава до този в Истанбул, времето е прекрасно, а хората са усмихнати и цветни.

Впрочем, в никой друг турски град не съм виждала толкова цветно облечени хора. Определено музата за повечето ми модели дойде именно от улиците на Алсанджак, където седнала с чаша студено нариндже (сорт турско бяло вино), се наслаждавах на прекрасно облечените жени в кимона и кафтани от всевъзможни платове и краски. Някак пъстротата на дрехите и аксесоарите им бе в унисон с инфраструктурата на града – от старите сгради в Гьозтепе до чисто новите модерни постройки в Каршъяка, всяко здание е цветно и нетипично. Добавете слънце и зеленина и пейзажът ще ви накара да се усмихнете мигом.

Уикендите в центъра беше доста пълно, затова обикновено предпочитахме да се качим на ферибота от площад Конак в центъра или Гьозтепе до Каршъяка и да прекараме деня в крайбрежния парк на Бостанлъ, където хвърчила се борят във въздуха, а по земята не се вижда празно място от одеала и покривки за пикник. Безвремие и пак безвремие. Определено ми трябваше известно време да се „помиря“ с този манталитет и начин на мислене, типичен за топлите страни, а именно, че не всичко е спешно и може да почака, но веднъж допуснеш ли тази мисъл в съзнанието си, сякаш усещаш как ставаш и ти по-лек като всички около теб.

Всъщност вътрешната ми борба с тази философия на живот започна още по времето, когато бяхме в Израел и се сблъсках с Шабат за пръв път: всеки петък следобяд израелци изпращат седмицата със залеза над Средиземно море и влизат в свещената за тях почивка, която трае до неделното утро; един ден, който подаряват на себе си и семействата си и не вършат абсолютно нищо. Впоследствие обаче, започнах с нетърпение да чакам петъците, в които седнала на пясъка в Бат Ям или на дървените стълби на пристанището в Стария град на Тел Авив, забавям темпо за малко и просто се наслаждавам на красивия залез.

Днес се връщам с усмивка към тези безгрижни дни, благодарна, че съм имала възможността да ги изживея и с обещанието винаги да нося частица от тези местенца с мен. А събраните спомени са вдъхновението на дебютната ни колекция, с която си мечтая да ви подаря топлината и бохемското опиянение, което носи на мен.